Десет пръста небе и земя - две пети, а тъгата ми все е така равнобедрена. Като дървен пергел, край пирона забит, с тебешир пише кръг, подир кръг междуребрено.
С пъстропери очи като риба мълчиш, свит на охлюв в деветия кръг на душата си. Няма никакво време - по-добре излъжи, че е с мания "стенен часовник" компасът ти.
Че не знаеш с какво пет черти тебешир се изтриват и как се намира посоката, че гласът ми разплакан, е всъщност клавир, а лицето ми - същото, даже наопаки.
Че така, както съм в концентричния кръг, на мишена приличам - с тъга разграфена. Че е изстрелът - онзи, най-краткия път по самото сърце да докоснеш мишена.
Излъжи ме, но още във този живот, който точно с такава тъга ме наказа. Излъжи ме и стреляй! Ти знаеш защо - не се носи отвъд ни любов, ни омраза.