Притча за лятото и любовта
Любовта стояла мрачно замислена, без да каже и една дума.
-Време е! Хората се затъжиха – казало Лятото и седнало на пътните чанти.
На вратата се звъннало. На прага изникнала Любовта, бодра и сияеща.
-Тръгваме ли? – въодушевено попитала тя. - Хората чакат.
-Почна се – заклатило глава Лятото. - Ти какво пак искаш да ми се лепнеш, а? По-добре иди при Зимата или Есента. Там си по-нужна. Зимата няма с какво студа да намали, нощите да съкрати. А Есента въобще … Скоро дойде цялата в сълзи. При нея съвсем не се отбиваш. Или почакай Пролетта, като отпочине и дойде на себе си, пак ще ходите “да разпалвате”. А с мен защо? Аз и така ще донеса много радост. Гледай, едва затворих куфарите и ципа на чантата. Страх ме е всичко да не се разсипе по пътя – ягоди, дъги, кълбета горски пътечки … Как ще го събирам, а?
Любовта стояла мрачно замислена, без да каже и една дума.-Не се надувай, де - опитало се да я умилостиви Лятото. –Сама помисли – небето ще играе с облаците, проливните дъждове обещаха да измислят нещо интересно, жега пак ще има. Каква любов, когато е жега? Къде ще вървиш с мен? Почини си!
Любовта присвила рамене и си тръгнала мълчешком. Лятото въздъхнало с облекчение:
-Най-накрая! Най-накрая ще си поживея по … по човешки! И както казват хората, “главанаците” ще са по-малко …
“Е, добре, ще си отида! - обидено мислела си Любовта. - Пък и наистина, защо да не си отспя в Далечната долина и татко да навестя, от хиляда години не сме се виждали. И тя си спомнила времето, когато била съвсем мъничка в долината на Далечните планини, за които не знаят ни звяр, ни човек и така хубаво се спи.”
“Е, добре, ще си отида! - обидено мислела си Любовта. - Пък и наистина, защо да не си отспя в Далечната долина и татко да навестя, от хиляда години не сме се виждали. И тя си спомнила времето, когато била съвсем мъничка в долината на Далечните планини, за които не знаят ни звяр, ни човек и така хубаво се спи.”
И обидата и угаснала.
“Нека! Както там го казваха хората … А, “главанаците” ще са по-малко!”
“Нека! Както там го казваха хората … А, “главанаците” ще са по-малко!”
Лятото отишло при хората.
Имало дъги, но само децата им се радвали. Небето играело с облаците, но нямало влюбени очи да им се наслаждават. Развили се горските пътеки. Но престанали да бъдат тайни и не изкушавали никого да се разходи по тях. Излели се весели дъждове. Но дрехите прилепвали към необичани тела. Поляните се покрили с ягоди. Но нямало любими устни, които да ги поемат от дланите …
…Любовта безметежно спяла в Забравеното усое. А скалите се вслушвали в спокойното и дишане. Изведнъж нещо горещо я докоснало по рамото. Любовта отворила очи.
Имало дъги, но само децата им се радвали. Небето играело с облаците, но нямало влюбени очи да им се наслаждават. Развили се горските пътеки. Но престанали да бъдат тайни и не изкушавали никого да се разходи по тях. Излели се весели дъждове. Но дрехите прилепвали към необичани тела. Поляните се покрили с ягоди. Но нямало любими устни, които да ги поемат от дланите …
…Любовта безметежно спяла в Забравеното усое. А скалите се вслушвали в спокойното и дишане. Изведнъж нещо горещо я докоснало по рамото. Любовта отворила очи.
-Ти … – виновно се усмихнало насреща и Лятото. - Хайде да се съберем пак, а?! Време е!
Сидор Сидорчук
Няма коментари:
Публикуване на коментар